2:14, през нощта. Водя неравностойна битка с три хлебарки. Първо ми нанасят психологически удари, като ми намекват, че не са само три. После е ред на същинското сражение. Аз, по тениска и терлици, тичам из квартирата в търсене на оръжие, чрез което да съм максимално далече от врага, но все пак да го достигам. Снабдявам се с шише от Куинс и лопата. Дишам тежко. Клекнала върху леглото, правя мъченически физиономии. Животинките ме гледат презрително и мърдат антенки с насмешка. Затискам едната с шишето, половината й тяло стърчи. Пускам я, пак я затискам. Смачквам половината хлебарка, но тя продължава да се движи. А приятелките й крещят: "Все пак ние можем да живеем и в Чернобил, че ти ли, кифло, ще ни изплашиш." Затапиха ме, нямам какво да отвърна. Но я убих. Докосвам с шишето другата. Бяга. И аз бягам. Чувствам се като нестинарка, която тича върху жарава. Насекомото се навира под килима. Вдигам го с лопатата. Господи, води си приятелка - третата. Тръгват срещу мен. Приглушен стон се изтръгва от гърдите ми - съседите не трябва да разбират за поражението ми. Следват некоординирани движения и безсмислени действия, сядам на леглото с вдигнати крака. Приемам загубата. Оставам там, в нощта, с безброй хлебарки, които трополят около мен и празнуват победата си, макар и с една жертва.  

Б.Б.А.