Съветът беше: среща и говорене,
защото щяло по-малко да боли.
Повярвах им, отказах се да споря.
Знам, че искат да помогнат, но уви.
Започваме, наливаш ми и ме замайва.
Нима ми сипа нещо в чашата?
Все пак я пресушавам без да бавя.
Захващаме се да оправим кашата.
Крещяла съм, не помня, и съм удряла.
Раздирала съм дрехи и мечти.
Нагрубила съм и съм си тръгнала.
Оставила съм пепел и сълзи.
Било на сън. Но има ли значение.
Отдавна вярвам, че на сън летим.
И на високото намираме спасение.
Но ти не вярваш, че ще се променим.
Ти си топла и усмихната, уютна.
Позната и познаваща, добра.
Ти чакаш си момента, аз да рухна.
Да ме привикаш и погалиш със ръка.
Сега съм тук, и е светло, и е денем.
И почти забравих, че те искам и те има.
Но си там, любима моя, дебнеш.
Всяка вечер чакаш мойта зима.

С Тъгата ми сме станали приятелки.
Тя ме запозна с Гнева и със Разрухата.
Все пак на един и същи дом сме обитатели.
И сутрин заедно намираме поуката.
Говорихме, заплаших да си тръгна.
Та мен ме чака океан и небосвод.
Но тя спокойно, каза ми да млъкна.
"И ден не можеш без гръмоотвод".

Б.Б.А.

“Сега съм тук и светло и ден е.
Почти забравих, че те искам и те има.
Но ти си там, любима моя, дебнеш.
И всяка вечер чакаш мойта зима.”

Но редакцията е без значение. Важна е душата, вложена в тези стихове.