Аз съм стая. 
В евтин мотел. 
В мен се крият.
Умът ми е прозорецът. През който се вижда мъгла. Или е мръсен, или навън е мрачно? Няма пердета. Черни или шарени. Нито бели щори.
Душата ми е леглото. Идват и лягат. За по една нощ. Някой правят секс. Други плачат. Някой го удрят с юмруци, за да им олекне. Други скачат от радост.
Душата ми е легло. В което никой не заспива. Никой не се свива под белия чаршаф. Никой не остава за дълго. Никой не сънува.
Ръцете са печката. Топлят, парят. Понякога задушават. Понякога изстиват.
Очите ми са лампи. Светят. Отразяват светлината. Или просто изгасват. Но, по - често, греят. Показват пътя. Вдъхват надежда.
На стаята крака не са й нужни. Тя не се движи. Винаги е там и чака. В евтиния мотел. В който се крият.
И сърце, да бие, не й трябва. Да тупа и да дразни гостите.   

Б.Б.А.